Висящите кафета

Една история от Иван Станчев за един цивилизован начин за благотворителност. Благотворство при, което дарителя остава анонимен, а и се съхранява достойнството на ползвателя на дарението.

Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".
Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези "висящи" кафета?
Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.
След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите "висящи".
Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли "висящо" кафе?"

Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.

"Висящото кафе" - Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице