Рудоземско момиче с европейска награда за журналистика

Родената в Рудозем Даниела Горчева със статията си "Одисеята на Уинфред или как се попада в законов вакуум" е победителят в националния конкурс за 2011 г. на наградата за журналистика на Европейския съюз "Заедно срещу дискриминацията!" Вече осма година това е единственият конкурс за журналисти от интернет или печатните медии, които се занимават с въпросите на дискриминацията и многообразието в ЕС. Чрез наградата Европейската комисия отличава журналисти, които допринасят за по-доброто разбиране на стойността и предимствата на многообразието и борбата срещу дискриминацията в ЕС, съобщава "Дневник". Наградата ще бъде връчена на победителката на официална церемония в Информационния център на Европейския съюз на 24 февруари 2012 г.  Информация за победителката, както и нейната статия може да намерите на страницата на конкурса. Даниела е родена в Рудозем и до 8-годишна живее в миньорския град.   Магистър е по българска филология от "Софийски университет". Живее в Холандия. От 2003 г. е издател и гл. редактор на "Диалог" - месечно списание за политика, култура, история. Списанието е замислено като мост между различни култури и за него за абонирани българи от цял свят. Статиите на Даниела често са публикувани в множество български и холандски медии. Ето какво споделя тя за детството си пред Емил Басат в liternet.bg: Аз и брат ми сме родени в Родопите, в Рудозем. Дълги години, чак до гимназията твърдях гордо, че съм родопчанка и понеже всички прихваха да се смеят: ”Как така си родопчанка, ние нямаме корени оттам”, много се ядосвах и категорично отказвах да приема теорията за „корените” от Северна България, Одринска Тракия и не знам си къде още. Упорствах, че съм родопчанка и толкова. В Университета веднага се сприятелих с Елена Каневска от Смолян и до ден-днешен сме най-близки приятелки, да не говорим, че при родителите й и сестра й в Момчиловци се чувствам като у дома си - и така и ме посрещат. Имах чудно детство в Родопите - колко софийски деца могат да се похвалят с моите детски приключения - гората започваше буквално след кооперацията, в която живеехме, миришеше на бор и смола, привечер седяхме в клоните на един огромен дъб и си разказвахме страшни истории, къпехме се в реката, подскачахме по въжените мостове (страшно и хубаво!), скиторехме из „Силажа”... свобода и приключения! Е, затворът България се усещаше - като деца ни пълнеха главите с глупости за диверсанти (в които ние вярвахме, естествено) и дори ни заведоха на границата да ни покажат как смелите батковци граничари ни пазят. Още сънувам кошмари от това комунистическо мероприятие с граничарски кучета, с разиграна пред очите ни сцена с мним диверсант, помня автоматите, разораната гранична бразда и т.н., но за това друг път. В крайна сметка, майка ми - жена умна и предвидлива, заяви, че е крайно време „да се приберем в София”, „децата растат, образованието е важно” и ей такива ми ти. Много яростно се съпротивлявах на това решение, но слава Богу, никой не ме послуша. Пратиха ме при дядо ми на село в Северна България (близо до Лом) за лятната ваканция и като ме взеха - вече се бяхме преместили. Оказа се, че заради работата на баща ми трябва да живеем една година в Елин Пелин. И ето ме - нова ученичка в трети клас в царството на шоплука. Първият и вторият ден минаха нормално и на третия се случи това, което никога не забравих. Явявам се сутринта в училище, отварям вратата на класната стая и изведнъж всички деца започват да крещят в един глас: ”По-ма-ки-ня, по-ма-ки-ня!” Това е през 1973. Аз се втрещих, стоя на вратата и не знам какво да направя. Не съм помакиня, но в Родопите имах приятели помачета и турчета - много добри, кротки деца, родителите им и те - мили, благи хора. Запомнила съм тази благост, защото моята майка беше учителка по математика, безкомпромисно пишеше двойки и понякога виждах родителите на нейни ученици. Как съм знаела, че са помаци ли? Ами това се коментираше от възрастните, което е доказателство, че май никога не сме били толкова толерантни, колкото все се препоръчваме. Не знам някой да е коментирал тук, в Холандия, моя син, че е българин с тази нотка на многозначителност, която тогава усещах, когато в Родопите казваха: помак. Това не значеше, че хората не другаруваха помежду си, дори години по-късно разбрах, че едни от най-близките приятели на родителите ми, с които непрекъснато си ходехме на гости, са били всъщност помаци. Но когато при майка ми идваха родители на нейни ученици от селата край Рудозем, виждах огромна разлика между тях и другите родители - това бяха тъжни хора, излъчваха доброта и тъга. И ми ставаше страшно жал, чудех се защо тези хора винаги гледат тъжно, примирено, някак уплашено. Тогава не знаех, че тъкмо е минала вълната на насилственото преименуване, но детската ми душичка очевидно е усещала нещо нередно и когато си играех с тези деца, инстинктивно се мъчех да омекотя тази мъка. А те изобщо не бяха агресивни деца - напротив, много кротки деца бяха. И ето ме, деветгодишна в Елин Пелин, стоя на вратата на класната стая, гледам разкривените лица на новите ми съученици, които крещят зло: „помакиня”, сълзите ми текат и не знам какво да направя. Ако кажа ”не съм помакиня” излиза, че смятам това за нещо обидно, а някак си не можех да извърша такова предателство към моите детски приятелчета от Родопите. Да мълча, също не вървеше, истерията ставаше все по-голяма, сърцето ми тупаше бързо, бях страшно уплашена. И нали съм родена с късмет, спасението дойде от най-неочаквана посока. Точно в тоя момент на вратата на класната стая се появи Павката Граматиков - синът на учителя по физическо. За секунди разбра какво става, хвърли си чантата на земята, покатери се много решително на един чин и извика с неочаквана ярост: „Млъкнете, бе! Тя ако е помакиня, вие сте шопи, бе! Дървени шопи!!!” Статията, с която Даниела спечели конкурса може да прочете тук: Одисеята на Уинфред или как се попада в законов вакуум