Червената носталгия с розовите очила

Повод за тези редове са резултатите от изборите за президент в община Рудозем. Цифровото им изражение е следното: 3481 гласа за Ивайло Калфин от БСП срещу 3401 за Росен Плевнелиев от ГЕРБ, или Калфин бие с 80 гласа, сиреч - БСП бие с 80 гласа. Какъв обаче бе мотивът на гласоподавателите да предпочетат червената бюлетина за президент. В община с преобладаващо мюсюлманско население, на избори, в които тезата за "нашия човек" бе основополагаща за успеха на ДПС при местния вот, какво накара същите тези гласоподаватели (тъй като вотът на ДПС бе в подкрепа за Калфин) да гласуват доверието на представителят на онези, които осъществиха "Възродителния процес" върху "нашите хора". Когато правиш кампания, в която да поставяш на пиядестал "нашия човек", как същевременно  да се съгласиш да гласуваш доверие на палача на "нашите хора" (тъй като БСП е именно това и винаги е било това). Не само, че няма логика, но това е абсолютна политическа гротеска, театър, който наблюдателите явно видяха през розовите очила, които някои се постараха да има сложат. Всъщност генералът в редиците на ДПС - Ахмед Доган първо предпочете да не уважи своите привърженици в общината, като пропусна да ги посети, а те му отвърнаха с абсолютна вярност, гласувайки като войници до един за кандидатът на левицата. Висша форма на либералност при (уж) центристката формация на Сокола. Не ви ли прави впечатление, че тезата "през комунизма си беше добре, само да не бяха пипали религията" все по-често е цитирана от "нашите хора". Логично е - това всъщност е ДПС - онази тоталитарна партия, която предложи този модел за "нашите хора". Надявам се същите тези да не свалят розовите си очила скоро, тъй като това, което ще видят никак не е розово. Дори си мисля, че носителите на червената носталгия ще са първите, които ще започнат да развиват нова теза - тази, която най-добре ще пасва на политическата конюнктура на местно ниво след година - година и половина. Въпрос на време е всеки да покаже явно интереса си, за да разберем, че "нашият човек" всъщност е на малцина. И те определено не са обикновените граждани. За обикновените граждани си остава червената носталгия. Колкото до "нашия човек", той отдавна е на някой друг, наши са само очилата, онези розовите, които някои сложиха, излизайки да гласуват. Хайри Лошев